Как само ми се иска да греша,
безразлично, празно да го изрека.
Да можех просто смело да реша,
убеждавайки се, че не е така.

Вероятно мога, пусти страх,
не допуска ясно да се осъзная.
Лъжа се безсрамно и без грях,
но очите си затварям най-накрая.

За да видя истината болна, страшна,
че нас нивга няма да ни има.
Ще откъсна и мечтата прашна,
дано във пепелта сама да я отмина.

Нашето не би могло да бъде мое,
ти от време другаде го даде.
Толкова излишно, тежко, за какво е
и кому е нужно блян да ти открадне?

Ясно сякаш вече, явно закъснях
или пък избързах твърде този път?
Прекалено аз ти сродна тебе бях,
милно ми е, а си разруших света...